За всички родени през 60-те, 70-те и 80-те: как изобщо оцеляхме?
Помните ли?
Всички деца на улицата караха едно и също колело. Разбира се, това беше „ Бе Ем Хикс “, на който постоянно му падаше веригата, по тази причина се опитвахме да я върнем на място с мръсни пръсти. Наблизо нямаше родители, които да викат „ Намали! “, а децата не носеха каски, до момента в който караха.
По време на летните ваканции излизахме заран и се прибрахме късно вечерта. Едва ли някой може да си спомни какво сме правили през това време, единствено за някои се досещаме: играехме на „ прескочи кобила “, прескачане на въже, дама, стражари и апаши, „ кралю-порталю “…
Когато се стъмваше, майките ни викаха да се прибираме, само че даже и тогава не спирахме да скитосваме улиците.
Нямаше мобилни телефони, никой не ни търсеше. Ядяхме плодовете, които си бяхме „ откраднали “, като се изкачвахме по високите клони на черешите и ябълките на съседите.
Падахме, чупехме крака, само че но никой не съдеше никого. Драскотините, от които не течеше „ доста “ кръв, бяха пренебрегнати, и всичко това поради играта. Знаехме, че в случай че се върнем вкъщи, родителите ни няма да ни пуснат да излезем до края на деня.
Хапвахме торти, щрудели, сладолед, палачинки, само че никое дете не беше дебело, тъй като непрекъснато бягахме, скачахме, бързахме, катерехме се… Някои от нас пиеха вода или сок от една и съща бутилка, само че никой не се разболя от нея.
Нямахме интернет, мобилни телефони, конзоли, 160 канала на кабелната телевизия, само че имахме другари!
Просто излизахме и ги намирахме. Нямаше предварителни сделки. Седяхме на пейките в парка, на клоните на дърветата, на трупите и си говорихме за всичко.
Ако искахме да повикаме някого, трябваше просто да отидем до вратата му, да почукаме или просто да влезем и да поканим приятелите ни на самун и мармалад.
Помните ли? Сами в този нечовечен свят! Как оцеляхме?
Всички играеха футбол, волейбол, само че съвсем никой не практикуваше спорт професионално. Тези, които не бяха положителни в спорта, се научиха по какъв начин да се оправят с разочарованията.
Почти никой от нас не е имал „ единствено шестици “ в учебно заведение, само че всички се справяхме сами. Родителите ни не ни учеха и не пишеха домашните вместо нас.
Бяхме подготвени за следствията. Нямаше зад кого да се скриеме. Родителите постоянно бяха на страната на учителите. Ако направихме неточност, знаехме, че сме виновни за следствията! Никой не ни защитаваше.
Имахме свободата да избираме, в случай че желаеме да учим – да се запишем в университет. Родителите не се намесваха в нашите решения.
Светът работеше по разнообразни правила и животът беше доста по-опростен. Ех, времена!
